ВЕРНИЯ ПРИЯТЕЛ НА ПРЕДАТЕЛЯ

През миналата есен шофьори, минаващи по магистралата,
забелязаха куче, което стоеше неподвижно отстрани на пътя край
изхода за вилното селище. Ден след ден то стоеше на едно и
също място. Отначало бе изправено, след седмица седеше, после
вече лежеше, отслабнало от глад, следейки с очи всяка минаваща
кола.
Местните жители започнаха да спират да хранят животното.
Отдалеч мелезът приличаше на овчарско куче, ако не се виждаше
пухкава опашка, закачливо усукана на пръстен и прехвърлена през
гърба му.
То се отнесяше любезно към хранещите я, но не
пускаше никой да го приближи. И след това яде , изяждайки
всичко до чисто. Напусна поста си само за кратко по
необходимост.
Тийнейджърът Венци, който живееше в селото,
прие това нещастие близо до сърцето си. Всеки ден идваше да
подкрепи страдалеца, който се оказа мъжки пол, и го нарече
Верен. Той мислеше, че явно нещо се е случило със собственика и
,че той няма да се върне, убеждавайки кучето да отиде с него.

Верен наклони глава на една страна, горкият изслуша недоверчиво,
но отказа да общува. Не бързо, но с времето те се сприятелиха и след това
вече седяха заедно край пътя и гледаха минаващите коли.
Така есента отмина, зимата наближи с първите слани. По молба на
Венци баща му построи изолирана кабинка с покрита платформа
отстрани на селски път, за да предпази купичките с храна от
дъжд и сняг. Новодошлият хареса настаняването, но така или
иначе, след като се затопли, се върна на пътя.
Скоро започнаха да вият виелици, които покриха пътя, прилежащото
поле и приюта на кучето. След това снегът покри кабината,
изравнявайки цялата околност в една голяма снежна преса. След
снеговалежите момчето и баща му бяха дошли да разкопаят входа за
кучето.
Сега жилището му се бе превърнало в пещера с окоп, водещ
към пътя. И все пак Верен,след като се нахрани, тръгна към
безлюдния път и стоеше дълго време, надничайки в далечината.

Но всички зими свършват и тази отмина. Капките отекнаха, снегът
се стопи, земята поизсъхна. Птици чуруликаха, пеперуди летяха.
Пътят се съживи.

Този ден Венци, както винаги, дойде при кучето. Играха,
дори тичаха малко. Уморени, те седнаха на ръба на дървената
платформа и изтръпнаха, примижавайки от яркоста на напичащото
слънце.
Изведнъж кучето стана неспокойно, скочи на крака и се
втурна стремглаво в срещу тъмната кола, която зави към
селския път.
Хондата спря полюлявайки се на задните си колела. Един
набит мъж на около трийсет години изскочи от колата, ругайки,
и замахна към кучето. И то, лаейки, скочи, опитвайки се да
целуне злобния мъж. Като не стигна до целта, той радостно
галопира около себе си, след което, вдигна лапи и ги опря в
гърдите на непознатия.
Непознатия уплашено го отблъсна , ноизведнъж извика: „Човече, виж, това е Хънтър! А аз си мислех,че отдавна е умрял . Тук , упорит, измамнико!

– Чичо,  това твоето  куче ли е? — попита Венци, който пристигна навреме.

– Да,моето беше. Купих си овчарско куче, но се оказа мелез
с рунтава опашка. Да, ако бях занесал това вкъщи, момчетата щяха да
ми се смеят. Така че го оставих тук през есента, и си тръгнах.
Той хукна след колата до това място, след което изостана.

– И той те чака тук от половин година, никъде не ходи.

„Уау, не мислех, че това е възможно“каза мъжа и потупа кучето по шията. -А то, скимтейки, продължаваше да го
гледа в очите,нетърпеливо движеше лапите си и се притискаше по-близо – и сега си купих истинско източноевропейско овчарско куче с родословие, искаш ли да ти го покажа?
– Той се втурна към колата, извади кученце с дължина до глезена, гордо демонстрирайки.
– Виж, виж какви лапи, скоро ще са с юмрука ми. Звяр!
Верният, като видя това, увисна.
Отдръпвайки се от собственика, той седна, гледайки го тъжно и въздъхвайки.

— Прощавай, братко, не ми трябват двама. Кой знаеше, че ще се случи така,
– измърмори мъжът, обръщайки се към бившия си приятел, – ти вече някак си се справяш без мен,няма да се загубиш.
И гледайки настрани, набързо хвърли кученцето в салона. А после седна,
колата изрева и потегли. Осиротялото куче се втурна след него. След като потича малко, то спря,гледайки с копнеж към отдалечаващите се светлини. После се обърна и, провесил глава,тръгна към кабинката.
Венци го последва, без да сдържа сълзите.
– Верен, мили, само не плачи!
Той не струва любовта ти. Не си мисли, че всички хора са такива предатели, просто нямаш късмет със собственика, – прегръщайки кучето, галеше лицето му, убеждавайки го
– Не страдай, защо ти трябва този човек,нали имаш мен! Ние сме приятели? Позволи ми да бъда твой стопанин. Не се страхувай, никога няма да те оставя!
Да се прибираме, а?

Момчето стана и тръгна към къщата, като погледна назад към кучето и махна подканващо с ръка.

Кучето се поколеба и тръгна след него, спирайки всяка минута объркано.
В погледа му се четеше мълчалив въпрос: „Нали ти няма да ме измамиш?“

„Ела с мен, не се страхувай, ще живееш с
нас“, отговори Венци.
Накрая, то се реши и се е довери
на приятеля си, втурвайки се да го настигне. Двамата
влязоха в двора. След като показа на Верен къщата и нахрани животното, момчето седя дълго с него на верандата.
Благодарният домашен любимец облиза ръцете му и той каза: „Ти си моето добро куче, най-красивото и най-умното! Не вярвай на този предател,че не си чистокръвен.
Той просто не знае, че има такава порода. Тя е най-добрата в
света, а тази порода се нарича истински приятел!